Иван Гранитски
ТАЛИБАНИ – ПОСТМОДЕРНИСТИ И ДРУГИ ФИНТИФЛЮШКИ
1.
Статията на Панко Анчев „Тридесетгодишната война в литературата“ разбуни позадрямалата ни литературна общественост. Причините за постоянно спадащия интерес на широката публика към литературните дрязги, крамоли, скандали и разправии, дали около връчването на някоя награда, дали около нечие засегнато и пренебрегнато авторско честолюбие, са много и не е тук мястото да ги обсъждаме. Но поне една основна причина, според нас, задължително трябва да изтъкнем. Става дума за съзнателното смазване на литературната и художествената критика, за убийството на редица периодични издания – списания, вестници, алманаси и пр., които не само следяха професионално развойния литературен процес, но и се грижеха за обективния и сериозен подход към естетическата йерархия на ценностите.
Разбира се, образованият читател знае, че литературната и художествената критика, тълкувани в най-широк смисъл, са във висша степен отворени към обществените процеси, към социално-политическите тенденции. Още повече когато иде реч за периоди на драматични социални трансформации и пертурбации. А тъкмо такова е времето, в което ние живеем. Резките социални промени и сътресения в България и в света през последните тридесет години, доведоха до промяна в ценностната ориентация на нашето общество, на естетико-художествените парадигми, както и до опити за кардинална преоценка на историческото ни наследство.
Главно политически са мотивирани нескончаемите опити за подмяна на хилядолетния цивилизационен избор на Отечеството. Преориентацията ни от сателит на бившия Съветски съюз и разпадналата се соцсистема към САЩ и страните от Европейския съюз бе съпроводена от нескончаеми и все по-груби атаки към Православието. Да припомняме ли думите на Бжежински, че национализмът е последното убежище на комунизма? И в контекста на това изказване в редица книги или статии се провежда масирана атака срещу Православието. Ние знаем, че това е продължение на хилядолетна конфронтация на западните страни срещу държавите, изповядващи Православието.
Въпросът е защо българските политици (с малки изключения) не знаят или не искат да разберат пагубните последици от тази война. Когато говорят от сутрин до здрач до втръсване и баялдисване за смяна на цивилизационния избор на България, замислят ли се, че именно Светата православна църква ни е спасила от изчезване и пълна денационализация през годините на двестагодишното византийско присъствие и петстотингодишното османско робство? Очевидно не се замислят и съвършено нехаят. Затова не само допуснаха, но инспирираха и поощряваха чудовищния църковен разкол през 90-те години на миналия век. Могъщи западни централи даваха мило и драго да се отслаби БПЦ, да се обругаят нейните висши йереи, защото в отсъствието на сериозна държавност единствено вярата, респективно църквата като организация с хилядолетен опит, поддържа оцеляването на българския народ и идентичност. И вече години наред депутатите от няколко български парламента си правят оглушки на предложенията на Светия синод за въвеждане на час по вероучение в средните училища. Във време на нравствено разтление и все по-нарастващото насилие в българското общество часът по вероучение би бил душеспасителен.
Мечтата на трабантите на разтлението бе не само преориентацията на България от СИВ и Варшавския договор към Европейския съюз и НАТО, но и радикално да сменят нейния хилядолетен цивилизационен избор – първоначално ерозия и отслабване на православната църква, а после ако е възможно и смяна на кирилицата с латиница. Даже един български президент озвучи идеята в публичното пространство и награди с висше държавно отличие едно кронщайнерче, адепт за тази промяна.
2.
Но да се върнем към темата за литературната и художествената критика, като функция на социалната критика, като инструмент за анализиране и прогнозиране на обществените процеси. Веднага след началото на промяната се пръкнаха първоначално по-плахи, а по-късно и все по-нагли кохорти от демонтажници – декомунизатори в областта на литературата и изкуството. Не е случайно, че повечето от тях или бяха дечица на предишната номенклатура, возени на училище с „Мерцедес“ и хранени с котелки от ведомствения стол – ресторант „Рила“, или бяха завършили образование в бившия Съветски съюз, а някои по-избрани ги „наказаха“ със стипендии на името на Людмила Живкова или на ЦК на БКП, за да получат дипломи от престижни европейски университети. И напълно обяснимо – това бяха новите еничари, щедро финансирани, за да извършат демонтажа и да заслужат благосклонното потупване по рамото от новите господари. А ако се наложи, дори да се отрекат от собствените си бащи. Новопокръстените винаги са агресивни, заредени със сектантска и фанатична страст, която напомня за Савонарола.
Първата работа, с която се захванаха демонтажниците, беше в общата еуфория по разграждане на тоталитарната система, да ни предложат нов прочит на литературата и изкуството. Заеха се с мащабен опит за пренаписване главно на историята на новата българска литература. Но какво точно демонтираха, с какво го заменяха? Либералстващите сектанти, които за съжаление не бяха особено литературно грамотни, а притежаваха единствено страстта на Смердяков към отцеубийството, започнаха да убеждават българското общество, че литературната творба не е хармония от образи и идеи, характери, конфликти, нюанси при разгръщането на персонажите, богатство на езика, многопластовост и пр., а само набор от текстове, свободен поток на съзнанието, отхвърляне на всякаква сюжетност, като сковаваща рамка, отказ от психологическо изграждане на образи и персонажи, и пр., и пр.
Подмяната на естетическите критерии естествено целеше и подмяна на цивилизационните ценности, както и атака срещу гръбнака на българската литература. А този гръбнак, както знаем, е изграден от писатели като Иван Вазов и Христо Ботев, Захарий Стоянов и Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови, Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, Гео Милев и Теодор Траянов, Йордан Йовков и Елин Пелин, Атанас Далчев и Никола Вапцаров и още десетки творци, които изграждат храма на българската духовна идентичност, и по неподражаем начин разгръщат и интерпретират спецификата на националния характер. Те стъпват върху цивилизационния код, не само на богатата отечествена, макар и трагична история, но и втъкават в духа на творбите си други исторически послания, завещани ни от тракийската, античната гръцка, римската, византийската, славянската, българската цивилизации. Демонтажниците в агресивността си се превърнаха в обикновени литературни талибани, за които разрушението стана самоцел. За тази скверна дейност се формира кохорта от литератори, нагърбили се с непосилната за тях задача да бъдат някакви странни хигиенисти на творческия процес.
Интелигентният читател знае, че става дума предимно за неколцина кръжочници, групирани около някои университети (предимно Нов български университет), „Литературен вестник“ и печално известни грантови структури като Отворено общество и Америка за България. Години наред тези одиозни фигури внушават на българското общество, че публицистиката на Христо Ботев е неразбираема за студентите, че безсмъртната творба на Захарий Стоянов „Записки по българските въстания“ трябва да се извади от учебните програми, тъй като създавала етнически напрежения и пречела на духа на толерантност, който иначе царял в страните от Европейския съюз. Новите еничари дрънкат, че прозата на Иван Вазов е овехтяла, че той е анахроничен патриотар и националист, те плачат с крокодилски сълзи за Гео Милев и Никола Вапцаров, който били подведени от „злодеите комунисти“, понеже им изкривили естественото духовно развитие и ги превърнали в политически жертви в името на утопични каузи…
3.
Четвърт век вече кръжочниците-хувейбини не само се опитват да манипулират общообразователните програми, да преформатират учебния процес по техен образ и подобие, но и най-нагло тиражират учебници за средното образование, в които се извършват покушения срещу автори на българската класика. Обществото периодично настръхва от брутални случаи на манипулации или изхвърляне от учебните програми на важни за националната чест, гордост, достойнство и самочувствие творби – например на Добри Чинтулов, Христо Ботев, Иван Вазов, Любен Каравелов, Захарий Стоянов, Петко Славейков, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Теодор Траянов, Гео Милев, Христо Смирненски и Никола Вапцаров.
Да не говорим за литературата от началото на 50-те години до края на XX век. Целият 45-годишен период след 9 септември 1944 година бе обявен от тези тръбачи на войнстващата посредственост за ялов, празен и несъстоятелен. Нищо че българският роман именно тогава преживява своя най-висок разцвет – творбите на Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Стефан Дичев, Дико Фучеджиев, Дончо Цончев, Йордан Радичков, Васил Попов, Генчо Стоев, както и майсторите на разказа Николай Хайтов, Станислав Стратиев, Кольо Георгиев, белетристите – носители на истинските модерни художествени идеи от 70-те и 80-те години на миналия век – Димитър Яръмов, Рашко Сугарев, Георги Марковски, Янко Станоев, Росен Босев. А малко по-късно и автори като Виктор Пасков, Любомир Котев, Веселин Стоянов, Христо Карастоянов, Румен Балабанов, Валентин Пламенов и др., в чието творчество можехме да открием уловен противоречивият дух на времето, изразен с действително модерни художествени средства. Те представляваха българския постмодернизъм за разлика от някои днешни невъздържано саморекламиращи се литературни буфосинхронисти и инсталационисти.
А какво да кажем за поетите на 40-те години – Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Божидар Божилов, чиито талант разцъфтя именно през този период. Или за творци като Павел Матев, Георги Джагаров, Стефан Цанев, Любомир Левчев, Иван Динков, Дамян Дамянов, Лиляна Стефанова, Андрей Германов, Блага Димитрова, Евтим Евтимов, Христо Фотев, Станка Пенчева, без които е просто невъзможно да си представим панорамата на българската лирика през този период. Нека тук подчертаем, че изключителна заслуга за периодизацията на българската литература, за осмислянето на развойните естетико-художествени процеси, за дълбинния анализ на сътвореното от всички тези удивителни творци, имат роля критици, литературоведи и литературни теоретици като Цветан Стоянов, Минко Николов, Тончо Жечев, Кръстю Куюмджев, Здравко Петров, Чавдар Добрев, Венко Христов, Стоян Илиев, Любен Георгиев, Симеон Янев, Панко Анчев, Здравко Чолаков, Здравко Недков и т.н., чиито текстове, не само излъчват критическа концептуалност и дълбочина, но са и висока проба литература в художествения смисъл на думата.
В началото на 1993 година самият академик Петър Динеков беше изчислил, че само за три години – от началото на така наречения демократичен преход, нагло откраднатият от безчинстващите демонтажници вестник „Литературен форум“, е публикувал ругателски статии, памфлети, фейлетони, пародии, антрефилета или откровени доноси срещу почти двеста значими български писатели. Страниците на това издание се превърнаха в трибуна за шабаша на вещиците на декомунизаторската стихия в областта на литературата. Името на обруганите по най-каруцарски начин имена на творци е легион. Нека споменем тук само Георги Джагаров и Павел Матев, Лиляна Стефанова и Любомир Левчев, Андрей Гуляшки и Камен Калчев, Евтим Евтимов и Никола Инджов, Чавдар Добрев…
4.
Литературните аналфабети сътвориха цяла технология на подмяната. Можем да откроим няколко линии, по които се разгръщаше манипулацията. Първата се състоеше в постоянни и масирани атаки към споменатите класически стълбове на българската литература, които определят и традицията, и развойните процеси. Тук се използваха оръжията на преиначаването, подценяването, фалшификацията и махленската интрига. Втората линия бе доминирана от идеологически оцветени ругатни срещу съвременни писатели – от позицията на безродния космополитизъм, на неолибералите, мечтаещи да отхвърлят всяка национална специфика, за да се размие всичко във всеобщата небулоза на безотечествеността. Тук най-яростни бяха нападките срещу Николай Хайтов, Богомил Райнов, Павел Матев, Лиляна Стефанова, Стефан Продев, Никола Инджов, Любомир Левчев, Дончо Цончев и, разбира се, Антон Дончев. Нека да припомним на любознателния читател, че само срещу шедьовъра на Антон Дончев – романа „Време разделно“, се изляха реки от мастило (страниците на цял един брой на „Литературен вестник“ бяха заети от кухи, псевдонаучни шаради срещу романа). За ругателите на „Време разделно“ ще приложим само няколко от оценките на световни авторитети, публикувани в престижни издания за общочовешката значимост на тази творба:
Голям, правещ дълбоко впечатление роман… за раждането на един мит за героична съпротива от мащаба на епоса за крал Артур и рицарите на кръглата маса. (Англия, „Обзървър ривю“)
Български роман, достоен за Нобелова награда. Би трябвало Антон Дончев да получи Нобелова награда за литература. Швеция, „Фалу Курирен“
Антон Дончев има усета на Омир за разбирането и на българи, и на турци, чувството на почит пред неустрашимата вяра и отприщената дива енергия и на едните, и на другите. САЩ, „Ню Йорк таймс“
Епичният роман е почти загинало изкуство – последното голямо произведение от този род беше „Тарас Булба“ на Гогол… Такъв е случаят с тая смела и тържествена книга – романа на Антон Дончев „Време разделно“. САЩ, „Киркус“
Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство – толкова изтънчено – като това на Джойс или на Томас Ман. САЩ, „Ню Йорк таймс“
Но защо соросоидите и литературните финтифлюшки изпадат в такава истерия щом стане дума за „Време разделно“ (да си спомним и наглия пасквил на Мари Врина)? Защото този роман емблематизира енергията и несъкрушимостта на българския дух. В художествената психология и философия на автора е залегнало убеждението за многопластовост, амбивалентност, поливалентност на историческите процеси и тенденции. Манол е романтично величав в защитата на своята национална същност и достойнство. Караибрахим е трагично величав в обречеността си на съдбовното предопределение. Противоборството не ни поднася само делението черно – бяло, низко – възвишено, героично – подло. Пред очите ни авторът извайва цяла галерия персонажи от плът и кръв с техните слабости и човешки недостатъци, но и с проблясъците на нравствена храброст и величие – дядо Галушко и баба Сребра, Горан и Севда, Сюлейман ага и Гюлфие, дядо Кральо и Момчил, шейхът Шабан Шибил и молла Сулфикар Софта…
Много цели си поставя със своя роман Антон Дончев. Той сътворява собствена космогония, при която мъртвите живеят непрекъснато в съзнанието на живите, живите живеят в свят, населен със сенките на миналото и предчувствията за бъдещето. Патосът на романа се разгъва като в антична трагедия. Непредотвратимото идва, но героите го осъзнават не с фаталистично примирение, а с прозрение за величието на мига на нравствената им съпротива, което е начало на тяхната вечност. Не може да бъде победена вярата с насилие, не може да бъде превзета Родопа планина, тъй като тя е пазена и от живи, и от мъртви. В такъв аспект тя е невидимата и непревземаема крепост на духа български.
5.
Третата линия на манипулацията обхваща систематичните опити на соросоидите да отъркват имената на автори, съвършено безпомощни в художествено отношение, до имената на големи творци. Най-скандални са тук случаите с номинациите и ажиотажа около връчването на наградите, свързани с Пеньо Пенев, Христо Фотев, Иван Пейчев и други. И понеже пишмандекомунизаторите нямат нито нужната теоретическа подготовка, нито литературно критически талант, нито естетически усет, а и са съвършено ампутирани откъм морал и почтеност, правят гаф след гаф и сами се омаскаряват. Така възникна глупавия и пошъл скандал около връчването на поредната награда на името на Иван Пейчев. Публиката знае какво се случи – пробутваната посредствена книга на Петър Чухов „АДdicted“ бе демаскирана от сериозни литератори. Между другото този автор със същата книга го приплъзваха и за наградата на името на Христо Фотев. Най-отвратителното в случая е, че манипулаторите се опитват да излъжат българската публика за това какъв е същностния дух на създаденото от творци като Иван Пейчев, Христо Фотев или Пеньо Пенев. Напоследък фаготистите на подмяната посягат с нечистите си ръчички и към поет като Иван Динков, когото искат да изкарат едва ли не кръчмарски недоволник и мрънкащ по кафенетата и ресторантите, противник на бившата тоталитарна система. Перфидността на такива попълзновения е очевидна.
Между другото забележете колко агресивни и до крайност нетърпими към другото, различното мнение са самоназначилите се за говорители на постмодернизма и неолиберализма литературни активисти. Те пробутват във всички възможни конкурси книги със скромни художествени качества или направо претенциозни бездария и когато някъде получат отпор на манипулативните си партизански действия, започват да се мусят, цупят, циврят и както в една статия Виктор Пасков ги разобличи „крякат от пъкъла“. Те ругаят тоталитаризма, а поведението им и действията им са свръхтоталитарни, не приемат правото на друго мнение, тропат с краченца и търчат да се жалват в някои НПО-та, досущ както Киряк Стефчов оттърчаваше в конака в гениалния роман на Иван Вазов „Под игото“. Уви, Киряк Стефчовците май са неизтребими
Четвъртата линия се състои в изваждане на определени автори или творби от конкретния социален контекст, както и в опит за подмяна или направо измисляне на нови творчески биографии. Някои от най-гласовитите либералстващи демонтажници преди това десетилетия наред членуваха в комунистическата партия, ползваха всички облаги, получаваха всевъзможни награди и никак несимволични хонорари, но на 11 ноември 1989 година демонстративно захвърлиха партийните си билети, (даже и от телевизионния екран), обаче не се отказаха от наградите и званията, получени по време на уж омразната им тоталитарна система.
Панко Анчев много точно определя в своята статия „Тридесетгодишната война в литературата“ главната цел на тръбачите на манипулативната подмяна: „Според стратезите на войната вниманието трябваше да е съсредоточено към бита, кавгите, споровете, за да се скрие най-важното, заради което и бяха извършени въпросните промени в края на 80-те години: смазването и ликвидирането на националната култура, литература и изкуство, подчиняването на целия духовен процес на чужди на националните традиции ценности и критерии, изкореняване на тези традиции, за да се обезличи и разруши българската нация. Това беше „каузата“ на въпросните „демократи“, „европейци“ и „Борци срещу тоталитаризма“. Битовите кавги бяха, от една страна, нещо като артилерийска подготовка за предстоящото нападение, а, от друга, димна завеса, за да се облагороди коварството на намерението“.
Петата линия се състои в изграждането на фронтове, баражи, диги, траншеи и всякакви литературно-военни фортификационни съоръжения, насочени срещу другояче мислещите, срещу литераторите, които не се кланят на новия неолиберален бог и не обичат повече от майка си Сорос и Отворено общество. Пример за барикадно мислене е „Литературен вестник“. В такава барикадна трибуна бе превърнат и вестник „Литературен фронт“ след като джебчиите постмодернисти го откраднаха по най-пладнешки начин, а уж бяха демократи, уж бяха против фронтовете!
6.
След разцеплението на Съюза на българските писатели се създаде Сдружение на българските писатели. Там влязоха и някои талантливи творци, но се примъкна и голяма част от новите еничари, жадуваща кариера, слава и финикийски знаци. Звонкът, дрънченето на монетите бе любимата музика за ушите на новопокръстените, тези неофити на Апокалипсиса. И колко актуално звучат днес думите на великия Захарий Стоянов: „Изстудиха си ръчицата с някоя и друга туралия“. И от яслата на тоталитаризма, която истерично ругаеха, новите Киряк Стефчовци се прехвърлиха на демократичната ясла на Сорос.
От друга страна останалата част от творците, групирана в така наречения от тях „казионен“ съюз, постепенно допусна организацията да бъде оглавена от нерешителни хора, които не осъзнаха надвисналата опасност, подцениха я и практически разрушиха съюза, (след смъртта на Николай Хайтов) почти убиха литературния живот – секнаха дискусиите, постепенно спряха да излизат повечето литературни издания – сп. „Септември“, в. „Пулс“, сп. „Картинна галерия“, вестник „Славейче“ и т.н , а издателство „Български писател“ три пъти бе довеждано до фалит от посредствени и алчни люде, които безучастно гледаха как долнопробни литературни джебчии му откраднаха най-престижните поредици („Библиотека за ученика“ примерно). Ръководството на СБП се балтавеше в тресавището на безнадеждния казус за стопанисването на съюзните имоти (едни брутално присвоени, други полузаконно реституирани, а трети изоставени на произвола на псевдопазарните вихрушки). Неизбежният резултат бе драматично намаляване на трибуните и рупорите за обществено влияние на иначе известния като Вазов Съюз на българските писатели. Значителна част от членовете на Съюза, между които и ярки автори, се изплашиха, свиха в ъгъла и се отказаха от изначално вменената им задача като български писатели да демонстрират категорична и смела гражданска позиция. Докато ставаше пладнешкото разграбване на България през тези години писателите, уви, мълчаха и се грижеха за поединичното си оцеляване, а и самият Съюз по-често нямаше позиция по драматичните проблеми на деня.
Така постепенно СБП загуби своя авторитет на обществена организация, с която управляващите (без значение от коя партия са) трябва да се съобразяват. И се стигна до мечтаната подмяна на ценностите и размиването на границите между добро и зло, низко и възвишено, красиво и грозно, естетически възвисено и чалга, талант и ерзац. Тук е редно да отбележим, че новата политическа конюнктура доведе до разрушаване на традиционните връзки предимно с руската, но и с някои други славянски литератури. Прекъснаха се не само лични приятелства, но и издаването на българска литература в Русия и обратното – на руска литература в България. Цели институти, които подпомагаха развитието на преводаческите школи бяха съсипани и закрити. България загуби редица приятели в чужбина, които бяха нейни истински културни посланици и форпостове на духовните връзки и контакти…
Тъкмо тези процеси създадоха у шайката на соросоидите измамното усещане, че са победили, че времето от тук нататък е само тяхно и че могат да безчинстват необезпокоявани, да самовъзхваляват себе си като модерни и талантливи автори, а техните опоненти да заклеймяват като бездарници и анахронични националисти.
Особено истерични станаха напоследък тимпанистите на омразата, когато видяха, че в Съюза на българските писатели новият председател Боян Ангелов се опитва да възроди нормалните литературни дискусии, да съживи дейността на регионалните писателски дружества и да възстанови ролята на СБП в различните литературни конкурси и номинации за награди на имената на знакови български писатели. Буфосинхронистите от „Литературен вестник“ не четат други автори освен себе си. Затова не знаят, че Боян Ангелов е високо талантлив поет. Достатъчно е да се прочетат последните му три книги „Далнина“, „Поледица” и „В сянката на хоругвите“, за да се убедят в органичния му и ярък талант. А това, че е председател на СБП нито увеличава, нито намалява качествата на поезията му. Но активността му и смелата му гражданска позиция заслужават адмирации, а не попържни. Но това е само бележка пътем – ние знаем, че либералстващите хунвейбини не търпят друго мнение. Те дори не публикуваха отговора на проф. Симеон Янев на пасквила на Пламен Дойнов. Те май не са чували за правото на отговор…
7.
За съжаление пораженията, нанесени от либералстващите сектанти са повсеместни. Много трудно ще се съживи сериозния, обективния диалог, що се отнася до ценностите в областта на литературата, културата. Едно, а може би и две поколения са зомбирани или с промито съзнание и ще трябват десетилетия, за да се изчистят налепите на клюката, клеветата и манипулациите. А това може да стане само с ясна обществена стратегия, приета с консенсус от политическите сили – за отношението към българската история, култура и традиции, за това какъв да бъде цивилизационния избор на България за следващите 50-100 години и каква ценностна система искаме да притежава сегашното българско общество.
Трябва ли да се откажем от своята героична национална история? Трябва ли да забравим подвига на поборниците на национално освобождение? Трябва ли да зачеркнем авторите и творбите на класическата българска литература и изкуство, които са създавали и защитавали националната специфика и идентичност? Трябва ли да се размием в небулозата на някакви уж общи европейски ценности?
На провалящите се с гръм и трясък неолиберали – постмодернисти никак не им е удобен факта, че идеята за Европейски съюз е замислена като обединение на нациите, а не на регионите. Неслучайно толкова силен напоследък е отпора срещу опитите да се размие конкретната специфика и характер на отделните нации – членки на ЕС. Очевидно е, че неолибералният модел е катастрофирал. Очевидно е, че идеята да се инфилтрират все повече и повече мигранти от близкия Изток, Африка и Азия в Европа също е злощастна идея. Трябва ли и България, която е най-бедната, най-нещастната и най-изтерзаната страна в Европейския съюз, да следва този порочен и погрешен модел за своето бъдещо развитие? Не е ли по-добре нашите политици да се вслушат в гласа на разума – да следват достойната позиция на държавниците на Унгария, Полша, Чехия и Словакия – така наречената вишеградска четворка и да разберат, че няма нищо по-важно от отстояването на националното достойнство и чест?
Съмнително е ако съдим по неадекватните им действия, свързани с все по-усложняващата се и взривоопасна геополитическа обстановка в света. Съмнително е, защото виждаме, че те са затънали във всекидневни цигански разправии в парламента и вместо да мислят за върховните интереси на Отечеството, задачата им е да наложат брутално на българския народ богупротивната истанбулска конвенция. Те изразходват безценна национална енергия, която би могла да задвижи цели електроцентрали, но не за съзидание и единение, а за разрушение и разтление.
8.
Статията на Панко Анчев „Тридесетгодишната война в литературата“ поставя фундаментални въпроси, свързани не само със съвременната българска литература. Българското общество има нужда от суров и нелицеприятен разговор за ценностните си ориентации, за цивилизационния си избор, за отношението към отечествената история. Трябва да се върнем към величавите примери на героизъм и самоотверженост на поборниците за национално освобождение, на революционните емигрантски кръгове от Белград, Браила и Букурещ, цариградския просветителски кръг, легендарните вестници на дядо Петко Славейков, саможертвената и високо родолюбива дейност на борците за църковна независимост (нека тук споменем само Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Аксентий Велешки), на създателите на книжовното дружество, на строителите на съвременна България, така гениално описани от Симеон Радев…
Да се надяваме, че вестник „Словото днес“ ще разгърне тази свръхнавременна дискусия. Защо да не бъдат поканени да участват в дискусията и някои от войнстващите литературни финтифлюшки, постмодернистично разпасали се на страниците на „Литературен вестник“? Те, разбира се, ще откажат, защото ги е страх да влязат в директна, пряка и почтена полемика. Но както казва в ярката си статия Панко Анчев „Тридесетгодишната война срещу литературата не е завършила и скоро няма да приключи. Но ние сме тези, които ще обърнем нейния ход, за да преминем в дълго очакваното настъпление“.
Съюзът на българските писатели и вестник „Словото днес“ са призвани чрез тази дискусия да сложат началото на един дълъг и съдържателен разговор за отношението към литературното ни наследство, за действителните художествено-естетически критерии при оценката на конкретните автори и творби, които ще възстановят нарушената от либералстващите финтифлюшки – тези апологети на разрушението, естетическа йерархия на ценностите.
Българските писатели, които имат самосъзнание на патриоти и са свещенослужители в храма на българското Слово, и които твърдят, че са наследници на Вазовия съюз, нямат повече право да мълчат.