В тези изповеди Кольо Георгиев нарича нещата със собствените имена и сякаш ни казва: литературата не е предназначена да се занимава с глупости. Книгата разказва как обикновеното ни битие се превръща в изкуство, когато не спираш да сънуваш дори и със затворени очи, когато любовта към жена, род и Отечество, е истинско чувство.
