Даже хора, които не четат, започнаха да пишат. Като в стария съветски виц за чукчката, който не бил читател, а писател. Всичко казано дотук е почти автогол за автора, който даже не е и писател. И въпреки всичко има натрупани думи, има поучителни истории, има срещи и спомени, които рано или късно заапочват да търсят своята аудитория. Защото авторът иска да бъде сигурен, че всичко това се е случило, и поради това поема отговорността, да го публикува. Думите и понятията, парадоксално за своята природа, се оказват по-популярни и разбираеми от образните метафори и многосмислови материални внушения на пластичните изкуства. И сигурно затова всички художници са оставили текстове, с които са се опитали да отговорят на вечния, „досаден“ и „лаишки“ въпрос, който тегне като дамоклев меч над главите им – какво искаш да кажеш с тази картина?
Да тази книга, този сборник от разнообразни по време и характерни текстове е опит на автора да отговори на този въпрос.
Андрей Даниел
Стр. 144
