СТАРИЯ КОРАБ
Забил изгнила желязна кърма
в скалите край днешния плаж
върху му приижда нова вълна
докосва го нежно и пак, и пак…
Години, от водата солена прояден,
във вълнения силни и тихите дни
стои тук самотен старият кораб,
не помръдва и в силните бури дори.
Кого чака с години до шумния бряг
безкрайно тъжната морска картина?
Край нея минава върволица от смях,
тичат дечица, момък прегръща любима…
И отвръщат от нея те погледи свои –
ръждива, грозна, участ безсилна…
Но ето за своя син се майка тревожи,
табела „Опасна зона!“ ясно се вижда.
И тука започва интересна развръзка –
детето започва да пита, иска да знае,
кой на кораба бил е, лято, зимъска,
кой и защо него тук потопил е…
Поглежда с надежда за помощ жената,
но разбира, че няма от кого да я има
и разказ започва, било е в тъмата,
мъгла непрогледна го отвела в скалите.
Последен пристан бил страшната гледка
на кораба силен с малък, но смел екипаж.
Последен го напуснал по дълг капитана
и много дълго стояли на коварния бряг.
Но после разбрали, че скалата разпрала
любимия кораб и влязла до трюма, уви.
Простили се с него и ето ти вечна забрава,
която той и до днес не ще да прости.
Когато порасна и като морето съм силен,
прошепва детето към нея с блестящи очи,
ще му помогна аз, ще го избавя от плен
и ще отплавам с него към далечни земи.
-Любчо Иванов, „Причастие“, стр. 112- 113.
