Иван Гранитски
БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ –
МАГИЯТА НА ПАТРИАРХАЛНАТА ВСЕЛЕНА
1.
Има поети, които още с дебюта си привличат вниманието на критиката със зрелостта и оригиналността на лирическите си внушения, с непринудеността и свежестта на посланията. Между тях е Борислав Геронтиев, чиято първа книга бе посрещната възторжено и от поети като Михаил Берберов, и от изтънчени критици като Минко Бенчев, Здравко Чолаков, Светлозар Игов, Панко Анчев, Христо Стефанов и Георги Цанков. В предговора към дебютната книга на Геронтиев „Име на песен“ (1970) Михаил Берберов отбелязва: „Тази първа книга е категорична като мъжка сълза: вярвам на думите, защото са родени от откровение. И се радват на смелостта, която в малкото пространство на годините не търси приключения, а смисъл и мисъл.
Тя е далеч от версификаторската шега, а с това е по-близо до естествеността. Тя не изобразява, а изразява преди всичко характера на своя творец. Характерът, толкова нужен, толкова необходим на таланта, за да се проявят истинските му естетически и етични стойности.
В този смисъл ще открием и съвременността на тази първа книга, чийто автор е потърсил сложния вътрешен пейзаж на индивида, рожба на своята епоха.
В този смисъл ще открием и българското й звучене – преди всичко като рефлекс, като тип на реагиране, като фраза с българска конструкция, с български ритъм.“
Основното внушение в „Име на песен“ е преклонението пред родната земя, угарите, синурите, дъхавият чернозем, поляните с кротко преживящия добитък, удивителното усещане за единство с вятъра, планинския извор, здравеца, зрелия есенен плод и всичко онова, което определя магията на патриархалната вселена, нейната мекота, топлота, нежност и притегателна сила. Поетът вярва, че е част от патриархалното великолепие и традиция, че е своеобразен одухотворен кълн в благословената българска земя и затова в стихотворението „Предисловие“ възкликва:
При толкоз песни и поети,
земя,
ще чуеш ли и мен?
Във слънцето ти хляба свети
и озарява моя ден.
Още в ранните стихотворения на Геронтиев присъства драматичното усещане за сложната и противоречива, а често пъти и трагична българска съдба. Сякаш поетът чува разтърсващите послания на превратното ни историческо време. Той има за свой нравствен пример достойните личности, които са преминавали през историята с гордо вдигнато чело и са избирали риска за брод – а смъртта за убежище (“Надгробен надпис“). Именно нравствените послания на величавото минало карат поета да е постоянно буден. В стихотворението си „Лов“ той изповядва своята бликаща радост, че още е буден в тълпата от спящи.
2.
Вечните въпроси, които никой век не разреши, постоянно глождят съзнанието на поета. Той се опитва да проумее загадката на преходността на човешкото битие, предчувствието за неотменното, както и летливостта, мимолетността на думите. В стихотворението „Вест“ след размишленията за неотклонно приближаващата смърт той ражда разтърсващия финал:
„…И вече думите не означават нищо.“
Поетът е обладан от вярата, че отвъд думите има нещо много важно – интуитивното усещане за невидими закони, строг йерархичен ред, наблюдаван и движен от могъщи сили.
А в „Песен за добрия човек“ стига до библейското внушение, че „…всеки трябва да има една долина на скръбта.
Който я има, той рядко говори за нея:
броди си сам и го питат, а той отговаря,
както теб питат и ти отговаряш понякога.“
Между другото темата за добрия човек, за малкия човек в ъгъла, който не мечтае да бъде под прожекторите на славата и суетата, вдъхновява и други талантливи поети от поколението на Борислав Геронтиев – Борис Христов, Паруш Парушев, Деньо Денев, Таньо Клисуров. Според тези поети добрият човек на нашето време е като бялата лястовица на Йордан Йовков – тъй нужен и тъй рядко срещащ се. Затова така болезнено звучат стиховете, посветени на малкия, крехкия, беззащитния човек, безразборно подмятан от историческите вихрушки.
Борислав Геронтиев е един от най-сериозните съвременни изследователи на народното творчество и в частност на българската народна песен. Може би затова и в неговата лирика така силно присъстват хармонията, земетръсния ритъм, ритмичните стъпки, светлината на шевиците, гласът на поверията, мистичните ритуали на обредите, магията на неравноделните тактове, багрите и внушенията като цяло на безсмъртната народна песен…
Темата за присъствието и могъщото влияние на българския фолклор при някои от най-големите отечествени поети е важна и изисква специално и по-задълбочено изследване. Тук само ще отбележим, че от Христо Ботев, Петко и Пенчо Славейкови през Кирил Христов и Николай Марангозов, до автори като Борислав Геронтиев, може да се проследи благотворното невидимо присъствие на характерните ладове, неравноделните тактове и специфичния инструментариум на народната песен и танци. Несъмнено от големите съвременни поети най-силно и категорично това личи в лириката на Борислав Геронтиев…
В лириката на този поет героите, отдали живота си за свободата на Отечеството, както е в „Песен за сълзата на Волов“, са обезсмъртени в своего рода образно наричане, в оригинално стихотворно нареждане, което сякаш следва ритъма на народната песен:
„Майко, ти не мълчи, ако лъжа.
Дай ми сили:
дано продължа
тая песен – и дълга, и тъжна –
за една воеводска сълза.
…
Премини тъмноок и премъдър.
Превърни се на дъх от бразда.
После паметник нека ти бъде
твойта мъжка
гореща
сълза.“
3.
Темата за Отечеството, за бащиното огнище, родната стряха, майчиния език, за отечествените ниви, ждрела, клисури, изпръхналата земя, която диша като току-що изпечен хляб, за героите поборници присъства почти във всички програмни стихотворения на поета, във всяка негова книга, но дискретно, опосредовано, без излишна патетика и гръмогласни интонации.
Лириката на Борислав Геронтиев е най-доброто и въздействащо доказателство, че поезията с патриотични внушения трябва да бъде дълбоко искрена и изстрадана, трябва да следва проверената класическа традиция и трябва да носи енергията на народностния дух. Уви, през последните десетилетия на XX век, имаме много примери на кухи, невълнуващи, помпозни, бездарно-публицистични словоизлияния, облечени в псевдо-поетическа форма, които принизяват така наречената патриотична тема. Като възвишена контратеза на псевдопатриотичната поезия звучат внушенията на Борислав Геронтиев в „Матеев геран“, посветено на войводата Христо Ботев, където поетът заявява:
„На повратки иде най-жалният стих.
Жетварка отнейде припява го пак:
„Ще да загине и тоя юнак…“
И всичко –
отечество, чест, свобода –
е горест, удавена в глътка вода.“
В друга творба „Романс“ поетът горко разсъждава, че лирическият герой (дали това не е обобщеният образ на съвременника?) е с разколебани нравствени устои, склонен е не само за компромиси, но и за предателства, които погубват душата му:
„На дребно майка и родина
продаваш и заменяш.
Сред Гетсиманската градина
с Христос
играеш тенис.
Скови от два-три тънки пръта
пред портата си пейка.
Седни.
„Къде съм се запътил?“ –
запитай се, човеко!“
4.
Борислав Геронтиев е изключително взискателен към своя стих. Той пише малко, издава много пестеливо през годините нови книги с оригинални лирически творби („Име на песен“ 1970, „Обреден хляб“ – 1975, „Кладенец на двора“ – 1985, „Спомен за вино“ – 1981, „Триединство“ – 2007, „Моята антология – 2015), за разлика от редица свои съвременници, които удавят таланта си в многословие и имитации. Тази строгост и висока самодисциплина му позволява да ражда силно въздействащи стихотворения, които завладяват със своята искреност, честност, пестеливост, оригинална образност и сила на внушенията. Затова, когато възкликва в „Молебен“:
„И
– обругаван или нечут –
дай боже
стихът ми ръбест
да се окаже поне приют
за зъзнещата ми съвест!“
ние му вярваме и изтръпваме от самосъдния нравствен грохот на тоя стих, от моралистичната му енергия.
Поетът непрекъснато се измъчва от въпроса – „от какво на доброто така се нащърбва лъчът?“ Каква е причината за износването на човешката душа? Защо в очите на съвременника не гори благороден пламък, защо гърдите остават без спасителен дъх, когато в съдбоносни часове, изправен пред стръмнини и изпитни човека не може да достигне заветния връх, пропилява мечтите си, губи своята съзидателна енергия и потъва в сянката на компромисите и предателствата?
Поетът мечтае да се освободи от всичко грубо материално, от жалката суета на деня, от изкушенията на властогонството и да бъде само капчица от вчерашен дъжд, да потрепва върху лист трепетликов, да потъва в бялата селска неделя и докоснат от слънцето да чезне, да се разтваря в природната хармония.
В програмния си цикъл „Обреден хляб“ той заявява:
„В този свят, разорен от войни,
от престрелки, злодейства, сплетни и раздори,
зачева, все по-рядко
все по-мъчно завързва плодът на доброто.
Беззащитен пред всяка болезнена истина,
проумявай нещата до корен.
И – достоен за своята тежка присъда –
към изгрева тръгвай
като към храм
и възкресение.“
5.
Между големите български поети от втората половина на XX век има двама – Георги Джагаров и Иван Динков, които са не само учители в поезията, но и нравствени примери за Борислав Геронтиев. Самите те високо ценят творчеството на този поет и нееднократно са писали и говорили възторжени думи за него. Знайно е, че двамата ярки творци през последните години от живота си бяха в твърде обтегнати отношения. На тях Геронтиев посвещава две знакови свои стихотворения, които много говорят за собствената му поетическа и житейска философия. В стихотворението „Мотив“, посветено на Георги Джагаров, той заявява:
„Не е добре, поете:
не пиеш,
нито пееш.
А знае се, и двете
неща, че ги умееш.
Не е, не е до болест,
поете,
ни до старост.
Но кой ли днес разголва
най-святата си ярост?“
У Джагаров нашият поет харесва енергията на стиха, енергията на мъжките жестове, но в същото време вижда и драмата на големия творец – доброволната емиграция в уютното ложе на властта, което подрива и убива поетическите му вдъхновения.
А в посветеното на Иван Динков стихотворение „Фолклор“ Геронтиев, трагически проронва:
„Как стана всъщност –
кой ме научи:
тъмният курник, тясната кочина?
Край село – вълци.
Сред двора – куче.
Пито – платено.
За спомен – лочника.“
В лириката на Геронтиев се долавят навеи от Иван Динков – неговата ярост, твърдост, категоричност и безкомпромисност на позицията, суровост, параболично-оксиморонна метафорика, аскетичност и пр. В сътвореното от Георги Джагаров и Иван Динков Геронтиев прозира общата трагичност на българската съдба и затова в неговата лирика се усеща вчувстването и своеобразната екстраполация на идеи, образи и внушения от тяхната поетика.
Борислав Геронтиев има стихотворение със заглавие „Задушница“, в което като че ли най-ярко личи благотворното духовно влияние на двамата поети:
„Капчица с име:
Надежда –
за комка се дава.
Кой ли така го подрежда:
чак тук да сме равни?
Само сълзата пред Бога
не е залъгалка:
раните станаха много,
юнаците – малко.“
Подобно на Георги Джагаров и Иван Динков, и Борислав Геронтиев гледа на себе си като единак. Чужд сред свои и свой сред чужди. Никак не му е уютна изпълнената с интриги, сплетни и филистерски ценности и изкушения, псевдоинтелектуална среда в драматичното и противоречиво време на 80-те и 90-те години на миналия век. С безпогрешната си художествена, а и човешка интуиция, поетът усеща, че и обществената атмосфера е неискрена, отровена от идеологически индоктринации и плебейски крясъци на новоогласените демократи. И затова в друго свое програмно стихотворение „Единак“, писано през 2005 година, стоически прокламира:
„Не е лъжа –
това е краят.
Дошли са нови времена:
опитомени псета лаят
понаедрялата луна.
Ти –
цял живот по тоя хребет.
Все пак – живот.
До есента.
А зиме зъберите светят
като очите на смъртта.
Напира глутницата гладна –
и гордостта броят за грях.
Ти единак ли ще останеш,
или –
при тях,
един от тях?“
Постоянните трагични нотки в поезията на Борислав Геронтиев са внушени не само от дълбокото разбиране на трагизма на народната песен и нейните послания, но и защото поетът има силно вътрешно зрение, което долавя като прецизен камертон пропаданията и възземанията, нравствените люшкания и катастрофични социални трансформации в обществото.
В началото на новия век Геронтиев сътворява един триптих от четиристишия със знаковите заглавия: „Вярата“, „Надеждата“, „Любовта“. В тях той разсъждава за това, че дори постоянно застиган от злото, ще чува отвъдния шепот, че доброто пак ще бъде. И дори, когато е на път надеждата, която крепи човека, да го изостави, той все ще очаква спасителната любов да го изтръгне от самотата и да му припомни, че когато чувствата на човека са млади, той е безсмъртен.
Освен силно емоционалните и разтърсващи възпеви на родилката земя, всеобщата безсмъртна кърмилница на всички, Борислав Геронтиев подобно и на други големи поети, творили през последния половин век, (например Павел Матев, Дамян Дамянов, Станка Пенчева) има и стихотворения, посветени на родовата памет, на милите на сърцето му бащина стряха и майчино огнище, на майката, на бащата. Поетът е убеден, че духът на мъртвите живее в духа на живите, че се пренася от поколение в поколение и това гарантира не само оцеляването на родовата памет, но и постоянното възпроизвеждане на благотворните енергии, съхранявани през вековете от народното творчество. И, което е най-важно, въплъщавани и пресъздавани в поезията на съвременни дълбоко и разтърсващо чувстващи и преживяващи съдбата на Отечеството творци.
Между малцината истински и високо талантливи подобни автори е потопеният в магията на патриархалната вселена, чуващия нейните трагични вопли и заедно с това литаврено възторжено ликуване, Борислав Геронтиев.