ВЯРВАМ, ЧЕ ОТЕЧЕСТВОТО ЩЕ НАМЕРИ СВОИТЕ ИСТИНСКИ НАРОДНИ ВОДАЧИ
РАЗГОВОР НА ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ С ЧЛЕН-КОР. ИВАН ГРАНИТСКИ
Уважаеми господин Гранитски, нека да започнем с началото. Споделете нещо за Вашата семейна среда, за баща Ви, който беше журналист, за детските години, за първата Ви среща с литературата / книги, автори, впечатления/?
Моят баща работеше дълги години като журналист във вестник „Вечерни новини“ – повече от половин век. Известно е, че всекидневната журналистика поглъща цялата енергия на човека и по тази причина баща ми подценяваше интересните си поетически опити, създавани още в началото на 50-те години на миналия век. По-късно издадох две негови книги с избрани стихове, които според мен са привлекателни със свежестта на поетическото чувство и непринудеността на лирическия рисунък. Духовната връзка с баща ми, разбира се, беше много силна, още когато бях малък и сигурно той повлия на моя избор да се насоча към журналистиката и литературата. Вестник „Вечерни новини“ се правеше от редакционния екип до обяд, а след 14 ч. редакцията беше пуста и за това още от 5-6 годишна възраст се учех да тракам на една пишеща машина „Континентал“ на едно бюро, а на срещуположното баща ми подготвяше своите дописки, репортажи и интервюта. Спомените ми за оня период от началото на 60-те години на миналия век са доста романтични и вълнуващи. Тогава се запознах и с писатели, които по-късно станаха част от класическата българска литература – Йордан Радичков, Дико Фучеджиев, Мирон Иванов, Дончо Цончев и т.н.
Колкото до любимите ми книги по онова време, трябва да кажа, че като всяко любознателно момче поглъщах жадно всеки ден по няколкостотин страници от увлекателните романи на Фенимор Купър, Джек Лондон, Майн Рид, Жул Верн, Емилио Салгари, Рафаело Сабатини, Александър Грин, Александър Беляев и пр. Сега мисля, че това е била най-сериозната школа за моето художествено съзнание, тъй като разви много въображението ми, обогати езика ми и ме тласна към първите литературни опити – стихотворения, разкази и даже един приключенски роман, който по-късно унищожих за ужас на баща ми в пристъп на самокритичност. Тогава четях и много биографии на велики световни писатели. И в една биография на Николай Василиевич Гогол прочетох, че той е унищожил първата си творба – романтичната поема „Ханс Кюхелгартен“ също в пристъп на самокритичност. За един 14-годишен юноша, какъвто бях тогава, този пример ми се видя много достолепен и заразяващ и затова накъсах моя първи злополучен романов опус…
Учихте в Софийския университет журналистика. Какво Ви даде? Любими преподаватели? Мислех, че сте учили българска филология, защото литературната Ви подготовка е изключително сериозна….
Именно под влияние на моя баща се насочих към журналистиката, но още през първата година се убедих, че макар и интересна, тази специалност тогава не отговаряше на моите по-задълбочени интереси към литературната теория, критика и към философията. Ето защо паралелно със следването си в Софийския университет в специалността журналистика, където имах честта да се срещна с умни и талантливи личности и преподаватели като професорите Георги Боршуков, Филип Панайотов и Дафин Тодоров, все по-често посещавах лекции на други преподаватели в Софийския университет – по философия и естетика.
Така започна и дългогодишното ми приятелство с невероятния професор Исак Паси – първоначално като негов студент, а по-късно като незаменим приятел и главен издател на неговите блестящи философско-естетически трудове. И ако сте прав в твърдението си, че притежавам сериозна литературна и философска подготовка, то това дължа най-много на проф. Исак Паси. Тъй като през четирите десетилетия приятелство и почти всекидневни срещи съм научил повече, отколкото ако бях завършил още три висши образования.
Започнахте като редактор в седмичника „Пулс”, младежкия литературен вестник. Какво бихте казали това издание, за тези години? Още тогава се изявихте като много добър оперативен литературен критик. Станахме популярен. Затова Ви взеха по- късно в органа на Съюза на писателите…
Още докато завършвах университета, бях поканен за литературен сътрудник във вестник „Пулс“ – едно от двете най-сериозни литературни издания тогава заедно с вестник „Литературен фронт“. Във вестник „Пулс“ работих шест години като литературен сътрудник, редактор и зам.-главен редактор и действително тогава се потопих в стихията на оперативната критика. Това ми даде възможност да следя почти всяка книга на млад автор – белетрист, поет, критик, детски автор. Така се роди и първата ми книга, посветена на поетическото поколение, дебютирало в края на 70-те и началото на 80-те години „Поезия и поетическо самосъзнание“ (1982). Разбира се, сътрудничех активно с литературна критика и публицистика на вестник „Литературен фронт“, списанията „Пламък“, „Септември“ и „Литературна мисъл“, както и на редица издания от регионалния и централния литературен периодичен печат.
После бяхте зам. главен в „Литературен фронт”. Там се срещнахте с елита на българската литература…. / някои интересни моменти и личности?!/
В началото на 1985 година Любомир Левчев, който бе тогава председател на СБП, ме покани да стана зам.-главен редактор на вестник „Литературен фронт“. В „Литературен фронт“ работих също шест години в един преломен и важен момент от историята на българската литература. От тогава датира и моето познанство и приятелство с някои от най-ярките български писатели – Николай Хайтов, Емилиян Станев, Дончо Цончев, Георги Джагаров, Вера Мутафчиева, Генчо Стоев, Тончо Жечев, Здравко Петров, Исак Паси, Леон Даниел, Павел Матев, Дамян Дамянов, Христо Фотев, Дико Фучеджиев, Любомир Левчев, Стефан Гечев, Леда Милева, Виктор Пасков, Стефан Цанев, Петър Караангов, Евтим Евтимов, Найден Вълчев, Лиляна Стефанова, Недялко Йорданов, Станка Пенчева, Чавдар Добрев и т.н.
Съюзът на българските писатели развиваше изключително активна не само литературна, но и обществена дейност наред с огромната продукция на издателство „Български писател“, както и интересните издания „Пламък“, „Септември“, „Картинна галерия“, „Славейче“ и пр. Тогава се провеждаха и знаменитите международни писателски срещи, които бяха много подробно отразявани от вестник „Литературен фронт“ с интервюта, портрети и статии, посветени на големите световни писатели, гостуващи в София. Освен това се организираха ежегодните литературни априлски дискусии, които се превръщаха не само в събитие в културния живот на страната, но и предизвикваха продуктивни и разгорещени полемики за пътя на българската литература, за сложните и противоречиви развойни процеси в отделните жанрове. Възпламнаха и няколко важни дискусии на страниците на вестниците „Пулс“ и „Литературен фронт“, и някои от списанията – например за романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци“, за младата българска литература, за националната специфика на литературата, за социалната роля на критиката и пр.
Трябва да се отбележи, че периодът на 80-те години на миналия век е може би един от най-продуктивните, що се отнася до плодотворни литературни дискусии и опити българската литература да излезе от рамките на котловинното и регионалното, да надмогне и тясно националната специфика и внушения и да се появи на европейската и световната литературна сцена. И аз съм убеден, че ако българският език не бе така ограничен в тясно националните си рамки, а и ако държавниците ни имаха по-стратегическо мислене, подобно на съседни страни като Гърция или Югославия, ние несъмнено щяхме да имаме и нобелов лауреат за литература. Достатъчно е да споменем тук такива имена на писатели, чиито талант надхвърля границите на националните внушения като: Димитър Талев и Димитър Димов, Антон Дончев и Йордан Радичков, Любомир Левчев и Валери Петров…
Като литературен критик считате ли, че сте правили компромиси в текстовете си? Преди беше трудно, имаше цензура, йерархия в литературния живот?
Преглеждайки сега текстове, които съм писал в началото на 80-те години на миналия век, статии и рецензии и пр. с удоволствие забелязвам, че не съм допуснал съществени литературни компромиси. Виждам, че тогавашната ми оценка за най-талантливите тогава млади автори след 40 години е потвърдена от времето. Виждам също така, че десетките острокритични рецензии или статии, които тогава публикувах, са имали обект на анализ, творби или автори със скромни или направо посредствени възможности. Но, слава богу, теченията на вестниците и списанията, а пък и книгите с оперативна критика, стоят в библиотеките и всеки може да провери фактите.
От кои Ваши по-възрастни колеги /критици/ се учихте?
Ако говорим за критици и философи преди всичко проф. Исак Паси, проф. Бернард Мунтян, и разбира се големи критици като проф. Чавдар Добрев, проф. Тончо Жечев, Здравко Петров, Венко Христов, Огнян Сапарев, Светлозар Игов и други, с които през времето станахме добри приятели. Ценя също така високо литературния талант на автори като Михаил Неделчев, Георги Цанков, Панко Анчев, Христо Стефанов, с някои от които сме връстници, приятели и имаме общи предпочитания и литературни увлечения.
Вашите любими /предпочитани/ български писатели?
Ще си позволя да изброя белетристи като Антон Дончев, Николай Хайтов, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Дончо Цончев, Виктор Пасков, Веселин Стоянов; поети като Христо Фотев, Александър Геров, Станка Пенчева, Лиляна Стефанова, Любомир Левчев, Петър Караангов, Андрей Германов, Павел Матев, Евтим Евтимов, Дамян Дамянов, Стефан Цанев и т.н.
Издадохте наскоро интересна книга с отзиви от цял свят за Антон Дончев и неговия шедьовър „Време разделно”, книга достойна за Нобел. Вярвате ли, че България някой ден ще има своя нобелист? / Изключвам родения в Русе Канети/
Убеден съм, че най-подходящият и най-заслужаващ високото литературно отличие „Нобел“ е тъкмо Антон Дончев. Още когато излиза първото българско издание през 1964 г. романът е преведен само за няколко години на всички основни европейски езици и има над 200 рецензии и отзиви в редица световни и престижни литературни издания. Достатъчно е тук да припомним само няколко:
„Фалу Курирен“ – Швеция
„Български роман, достоен за Нобелова награда“
„Гардиън“ – „Време разделно“ е като голяма грубо обработена меча кожа, просната пред огнището, която дъхти на мъченически героизъм и романтика. Това е могъща плът, изтъкана от позорна жестокост и пламтяща смелост, от лай на кучета и грандиозни пейзажи, в която се преплитат народни митове и суеверия с история. Анатомията на една легенда се оформя така, както се е оформила в сърцата и преданията на непросветените, самотни планинци.
„Уако нюз трибюн“, Тексас, Гънтер Куил
Един от най-хубавите романи за годината – „Време разделно“, от българина Антон Дончев, който възпява както борбите на човешкия дух, така и борбите на човешката плът.
Голяма част от романа като че ли извира от стари предания, това е техният стил, но прост и естествен. Това е сказание – и сказанието е пълно с красота и поезия.
„Вантаан Лаури“, Паули Юусела
Издаването на тази книга е културен факт с най-висока стойност. Това е чудесно написана история – едновременно реалистична и легендарна. Най-съкровеното послание на Антон Дончев е: толерантност и човечност.
Жалко че тогавашната българска държава и най-важните културни институции не обединиха усилията си за популяризация на романа и не използваха благоприятната международна политическа конюнктура, за да получи Антон Дончев Нобелова награда.
Пък и прословутата българска завист си каза тук думата – в края на 60-те и началото на 70-те години различни български институции предлагаха освен Антон Дончев още 5-6 други също така достойни имена на български писатели, но този разнобой демотивира и разфокусира усилията за постигането на крайната цел – да имаме един нобелов лауреат за литература.
Как посрещнахте промяната през 1989? Какво ще кажете за днешните времена?
Както всички други в началото имах илюзии, че преходът може да бъде по-благороден, по-кратък и не толкова мъчителен. Сега виждам, че още не се вижда светлина в тунела, а вече минаха повече от тридесет години. За тридесет години България след Освобождението си и възкръсването от мрака на робството се превърна в една от най-напредналите в икономическо културно и социално отношение страни на балканския полуостров. Сега при тридесет години уж демократичен преход сме последни в Европейския съюз и сме печални първенци в най-трагични класации.
Бяхте успешен директор на БНТ?… Какво Ви даде и отне ли Ви нещо телевизията?
Това се случи в средата на 1995 година, когато вече четири години бях работил като директор на издателство „Христо Ботев“. Имах илюзията, че като генерален директор на БНТ ще мога да постигна повече и в по-голям мащаб за популяризиране на българската култура. След първия месец илюзиите ми се изпариха. Поразен разбрах, че политиците от всички разцветки имат неудържимо желание да манипулират и обяздват медиите и да ги използват за свои лични корпоративни и тясно партийни интереси и цели. Реших, че в такава ситуация единствено правилния подход е човек да слуша собствената си съвест и така ръководех БНТ в продължение на една година. Сега четвърт век по-късно от оценките на редица колеги от БНТ, разбирам, че съм оставил добър спомен за едногодишното си управление.
През 1991 решихте окончателно да се посветите на литературата. Разгърнахте едно много добро издателство, носещо името на великия Христо Ботев. Имах удоволствието да представя там поезията на румънския дисидент Мирча Динеску и романа на Жан Пол Сартр за Зигмунд Фройд. Тогава открихте чудесната поредица за световна поезия „Арс Поетика”, която по- късно продължихте в следващото издателство „Захарий Стоянов”.
И тъй като стана дума за Сартр, „интелектуалния страж на Европа”, както го нарече генерал Дьо Гол, ще Ви задам един от любимите си въпроси, вдъхновени от него: „Трябва да създаваме, отразяваме или откриваме?”
Четиригодишният период в издателство „Христо Ботев“ преди да отида в БНТ беше много динамичен, бурен и на моменти подходящ за приключенски роман. Първата година се наложи да работим в условия на окупационна стачка, тъй като по време на правителството на Филип Димитров бяха изпратени група хунвейбини – демократи, за да превземат издателството и да го ликвидират. Както е известно екипът на издателството удържа на бруталния натиск и след падането на правителството на Филип Димитров за по-малко от три години ние издадохме няколкостотин заглавия от класическата и съвременната българска литература, както и творби на световната класика, философската литература, справочници, детска литература и пр., и пр. След това, както стана дума, имах честта да ръководя БНТ в продължение на една година – от средата на 1995 г. до средата на 1996 г. и когато напуснах БНТ създадох новото издателство „Захарий Стоянов“.
Колкото до Вашия въпрос, вдъхновен от Жан-Пол Сартр, мисля, че трябва да се стремим към непрекъснато съзидание, понеже то съдържа откривателството, благородното предизвикателство.
Защо нарекохте издателството „Захарий Стоянов”, а не Иван Вазов или Яворов, например? Все пак, Захарий не е типичен писател….
Защото по това време имаше две издателства с имената на Иван Вазов и Пейо Яворов. Тогава реших, че най-подходящо име за новото издателство е Захарий Стоянов – една удивителна и блестяща фигура от българското национално-освободително движение, гениален мемоарист и безподобен публицист. И ето, вече повече от двадесет и пет години издателство „Захарий Стоянов“ разгръща повече от тридесет и пет поредици с амбицията да предостави на читателите творби с високи качества от художествената, философската, научната и справочната литература.
„Захарий Стоянов” се превърна твърде скоро в една важна за днешната българска действителност, институция, каквато преди 90-та година беше „Народна култура”, водена от незабравимата преводачка и издателка Вера Ганчева. Направихте твърде много и продължавате въпреки невероятно трудните условия за книгата у нас…. /разкажете колко книги и автори приблизително издадохте досега, споменете някои – наши и чужди/
Ние успяхме да издадем над 3000 заглавия в общ тираж над три милиона екземпляра. Някои от заглавията бяха бързо изчерпани и се превърнаха в библиографска рядкост. Следваме нашата стратегическа позиция да издаваме постоянно върхови творби на българската литературна класика, както и нови оригинални книги на съвременни български писатели, историци, учени, актьори, режисьори и композитори. Особени усилия положихме да представим възможно най-пълно в поредица от многотомници творчеството на автори, които според нас представляват живата класика на съвремието.
Нека споменем Николай Хайтов (17 тома), Антон Дончев (15 тома), Ивайло Петров (7 тома), Любомир Левчев (7 тома), Евтим Евтимов (9 тома), Стефан Продев (5 тома), Исак Паси (6 тома), Лиляна Стефанова (7 тома), Леон Даниел (4 тома), Вили Цанков (5 тома), Стефан Гечев (6 тома), акад. Васил Гюзелев (7 тома), акад. Константин Косев (8 тома), акад. Георги Марков (9 тома), проф. Иван Маразов (9 тома), Никола Инджов (4 тома), Станка Пенчева (3 тома) и пр., и пр.
В същото време продължаваме и разгръщането на поредици, посветени на творби на световната класика, философската и историческата мисъл, енциклопедични справочници-речници, шедьоври на българската и световната литература за деца и юноши.
Издателството Ви е инициатор и домакин на литературни празници / кажете нещо за тях/, на нови поредици, различни културни празници, премиери на книги, изложби, концерти….
Действително през тези две десетилетия успяхме да организираме поредица от мащабни културни празници. На първо място Национални културни празници „Албена“, които се провеждат вече седемнадесет години в Североизточна България в градовете Варна, Русе, Силистра, Добрич, Каварна, Балчик, Търговище, Исперих, Кубрат, Шумен, Разград, Тутракан, Генерал Тошево, Велики Преслав, Велико Търново и в курортния комплекс Албена.
Освен това може би ние сме най-пътуващото издателство из България, а пък и в някои страни в Европа, където представяме нови книги на нашите автори или организираме кръгли маси, дискусии или пътуващи изложби със съвременни талантливи български художници.
Впрочем тук е мястото да отбележим, че покрай организацията на десетки изложби успяхме да издадем и над 50 албума на художници като: Любен Зидаров, Борислав Стоев, Иван Нинов, Иван Димов, Христо Стефанов, Андрей Даниел, Дора Бонева, Иван Механджиев, Цветан Казанджиев, Милчо Талев, Владимир Пенев, Димитър Сотиров, Христо Михайлов, Володя Кенарев, Васил Горанов, Николай Майсторов, Стефан Марков, Христо Бараковски, Евгений Кузманов, Ивайло Мирчев, Ангел Панайотов, Владимир Кондарев, Георги Трифонов и др.
Възстановихте, при това на високо равнище и с прекрасно оформление, и прочутото списание на великия Гео Милев „Везни”, може би най- изисканото и стилно сега у нас? Как успявате да се справите с толкова много работа и инициативи? Вие сте зодия „козирог”, а козирозите са доста издръжливи, но имате и огнен темперамент, нетипичен за Козирога. Просто сте неуморен… Отдавна съм го казал публично – България трябва да има един културен министър като Вас, защото през последните години повечето бяха меко казано – неподходящи!
Чест беше за нас да възстановим великото списание на Гео Милев „Везни“. За да започнем да го издаваме, основахме присъдружното на издателство „Захарий Стоянов“ издателство „Гео Милев“, специализирано предимно в издаване на списание „Везни“ и някои заглавия на съвременната българска литература. Списание Везни вече има четвъртвековен живот, то излиза в 10 книжки годишно и се разпространява предимно в училищни, читалищни, градски и селски библиотеки, както и има не малко индивидуални абонати. Издателство „Гео Милев“ вече от 26 години издава месечното списание „Везни“ – авторитетна територия за литература, изкуство, култура и философия. Списанието е едно от малкото оцелели периодични издания от този род. Продължава традициите на прочутото списание „Везни“, издавано под ръководството на Гео Милев в началото на ХХ век. В хаотичния литературен печат сп. „Везни“ се отличава със своята сериозна позиция по отношение на културата ни от миналото и съвремието. То е неоценим помощник на учители и ученици за утвърждаване на знания в литературата, историята и философията и е пряко свързано с конкретната учебна програма за основните и средните образователни училища, одобрена от МОН.
Колкото до Вашето ласкателно предположение, че бих могъл да бъда един нелош министър на културата, ще кажа, че след горчивия опит като директор на БНТ, почувствал на гърба си безпринципните атаки и брутален натиск на депутатите и политиците, смятам, че моята мисия е да ръководя издателство „Захарий Стоянов“ и да имам свобода на действие. Това ми стига.
Какво е за Вас Гео Милев? Пример, вдъхновение? Достатъчно ли е познат той у нас? Хората го знаят с прочутата му поема „Септември”, но Гео не е само това….
През десетилетията на моята литературно критическа и теоретическа дейност фигурата и творчеството на Гео Милев са ме привличали магнетично. Мисля, че това е една от малкото ренесансово надарени, невероятно талантливи и огнени творчески личности в новата история на България. Личност с изключително висок морал и чувство за граждански дълг, с усещането за мисия България и българската култура да бъдат приобщени към най-модерните и продуктивни тенденции в европейската и световна култура. Между другото с усилията и съдействието на Леда Милева – дъщеря на Гео Милев и класик на съвременната българска литература, успяхме да издадем почти академично петтомно събрание на съчиненията на Гео Милев, както и да публикуваме над двадесет тома с нови изследвания върху творчеството на огнения Гео Милев.
Защо у нас културата запада, въпреки големите ни традиции във всичките й области? Освен финансовата криза, има ли и други проблеми? Може би защото ни управляват недостатъчно образовани и културни хора?
В доста интервюта и дописки съм разсъждавал върху този въпрос и стигам до извода, че главната причина е липсата на промислена национална стратегия за развитието на българската култура. Правителствата и парламентите идват и си отиват, преди избори партиите щедро пръскат обещания, но за три десетилетия нито едно правителство и нито една политическа партия у нас, не предложи смислена общонационална стратегия за развитието на културата и образованието. Работи се на парче, с необмислени импровизации и в сферата на ръководството на културата и образованието (с малки изключения) се подвизават все по-малограмотни и неподготвени хора.
Какво трябва да се направи за българската книга? Според една статистика финландецът купува 18 книги годишно, а българинът вече половин книга?! Звучи страшно, наистина…. / данъците, скъпата хартия печат, разпространението…. други трудности?!/
Въпросът Ви е трагичен и не виждам скоро да има положителен отговор на него. Причините за трагичното дередже, до което е докарана днес оригиналната българска книга са няколко. Първо – данъкът убиец ДДС. Сега временно е намален, но пак чрез порочна формула. Второ – унищожението на над 6000 български библиотеки – ведомствени, градски, училищни, селски, читалищни, специализирани и пр., доведе до драматичен спад на тиражите на българската книга. Това води след себе си пропорционално увеличение на единичната цена на книгата. А за все по-обедняващото българско население това прави трудно поносима по-високата цена на книгата. Има разбира се проблеми и в разпространението на книгите, за които търговците искат все по-големи търговски отстъпки 35-40, а и повече процента, което автоматично вдига стойността на всяка книга, а следователно и крайната цена. Влезли сме в омагьосан кръг, от който скоро излизане няма да има.
С кои от изданията си се гордеете най- много ? / на наши и чужди автори/
Ако ми позволите ще отбележа само някои важни поредици. Стратегическа по своята важност е 120-томната поредица “Българска класика”. Възкресявайки традициите на голямата класическа българска литература, издателството поднася за нов прочит вечните книги на Отечеството. Освен това издателството предлага на българския читател многотомни издания от Захарий Стоянов (8 тома), Иван Вазов (10 тома), Димитър Талев (15 тома), Йордан Йовков (6 тома), Пейо Яворов (7 тома), Елин Пелин (5 тома), Гео Милев (5 тома), Симеон Радев (8 тома), Петър Дънов (20 тома), Валери Петров (5 тома), Павел Матев (5 тома), Леда Милева (5 тома), Недялко Йорданов (8 тома), Георги Константинов (4 тома), Константин Илиев (3 тома), както и многотомници на споменатите по-горе други автори.
С поредицата “Ars poetica” издателство “Захарий Стоянов” си поставя за цел поезията на големите поети да достигне до българския читател в адекватни, ярки художествени преводи. Ето защо приемаме предизвикателството непрекъснато да преоткриваме световната поетическа класика. Сред издадените книги са творби на Вл. Маяковски, М. Шагал, Дж. Байрон, П. Шели, Г. Аполинер, Ф. Лорка, К. Балмонт, Б. Окуджава, Ив. Бунин, Б. Пастернак, Бодлер, Манделщам, Сенгор, Уолд Уитман, Емили Дикинсън, Вл. Соловьов, М. Цветаева, Сен-Джон Перс, Робърт Бърнс, Омар Хайям и др.
Важна е и поредицата – „Шедьовър”, събрала безспорни върхове на световната литературна класика. Тук са и творбите на Фьодор Достоевски, Николай В. Гогол, Лермонтов, Александър С. Пушкин, Лев Толстой, И. Бабел, Антон П. Чехов, Гьоте, Стендал, Александър Грин, Джек Лондон, Ярослав Хашек, Балзак, Марк Твен, Флобер, Мопасан, Хайне и т.н. Разбира се, най-значимото е пълното събрание на съчиненията на великия английски драматург Уилям Шекспир в осем тома в превод на Валери Петров.
Стратегическа е поредицата “Философия и човек”. Тук се открояват няколко многотомни серии – Фридрих Ницще – в 6 тома, Николай Бердяев – в 6 тома, Лев Шестов – в 4 тома, Ерих Фром – в 11 тома, Владимир Соловьов – в 5 тома, Аристотел – в 6 тома, 4-томник на Артур Шопенхауер, Сьорен Киркегор – в 4 тома, Ортега и Гасет – 2 тома, Клод Леви Строс – 2 тома. В тази поредица излязоха още и книги на Василий Розанов, Алексей Лосев, Алексей Хомяков, Борис Тарасов, Георгий Гачев, Владимир Проп, Николай Фьодоров, Пиер Теяр дьо Шарден и др.
Ето и някои други поредици, които определят тематичните и художествените ни търсения: “Съвременна българска проза” (над 100 заглавия), „Съвременна българска поезия“ (над 200 заглавия), “Отечество любезно”, “Божествен дух”, „Дълг и чест“, „Слово и образ“, „Език свещен“,“Бодхи”, “Вяра и култура”, “Митология и културантропология”, “История и човек”, “Малка Оксфордска библиотека”, “Критика”, “Есеистична проза”, “Мелпомена”, “Арго”, “Чичопей”, “Ловци на метафори”, “Руска муза”, “Световни религии”, “Екология и икономика”.
През последните години се изявихте успешно и като поет? Какво Ви носи поезията?
През различните периоди от живота си съм забелязал, че сякаш влизам в някакъв специфичен естетико-художествен коловоз. През 80-те години на миналия век пишех и издавах предимно литературна критика. През 90-те години започнах да издавам предимно поезия. В началото на новия век публикувах десетина книги публицистика. А през второто десетилетие на тоя век се насочих към изкуствознанието, литературната теория, детската литература и отново поезията.
Поезията за мен е въздишката на мислещото съзнание след упорити опити да се прозре в най-сложните дилеми на битието, да се разгадаят въпросите, които никой век не разреши, както казва класикът.
Пишете често и за наши художници, следите българското изобразително изкуство днес? Намирате ли, че върви добре? Все пак, имаме големи традиции….
Радвам се, че съдбата ме сприятели, а даже и побратими със споменатите по-горе ярки български съвременни художници.
Освен това мои стихосбирки са илюстрирани от: Любен Зидаров, Стефан Марков, Свилен Блажев, Ивайло Мирчев, Владимир Пенев, Милко Божков, Борислав Стоев и т.н. Предимството на тези талантливи художници пред поетите и белетристите е, че не им пречи езиковата бариера и за това редица от тях се радват на голям успех в престижни европейски и световни галерии, както и на откупки от международни ценители на пластическото изкуство.
Всеки греши, коя е най- голямата Ви грешка досега?
Дълги години не можех да се освободя от своята наивност и от някои свои илюзии. Приемал съм винаги хората с добро и съм мислел, че доброто трябва да е движещото у човека. Уви, животът ми поднесе много горчиви разочарования. Но, все пак продължавам да търся вътрешната благородна светлина у всеки човек, подобно на положително прекрасния герой на Достоевски – княз Мишкин.
Какво четете и препрочитате? / наши и чужди автори/
Винаги чета по няколко книги едновременно като по този начин съзнанието си почива. Чета и препрочитам постоянно любимите си автори Данте, Милтън, Лао Дзъ, Хегел, Ницше, Достоевски и преди всичко философска литература – например Диалозите на Платон, „Монадология“ на Лайбниц и „Етика“ на Спиноза, съчинения на Бердяев, Соловьов и другите руски религиозни философи. Напоследък препрочитам есетата на Ортега и Гасет „Бунтът на масите“ и „Човекът и хората“, както и „Енеадите“ на Плотин.
Като литературен критик и редактор на издателството се налага да чета доста книги на съвременни български поети, белетристи и критици. През последния месец се потапям в някои сериозни текстове на изкуствоведи като Иван Маразов, Ружа Маринска, Чавдар Попов и Димитър Аврамов, защото работя по една своя книга за идеите, образите и символите в българското пластическо изкуство от средата на миналия век до началото на сегашния век.
Каква музика обичате? Кои автори?
Разбира се, преди всичко предкласика и класика. Тъй като пътувам много и колата ми е второто работно място, слушам непрекъснато Вивалди, Телеман, Бах, Моцарт, Бетовен, Берлиоз, Лист, Шуман, Шуберт, Прокофиев, Римски-Корсаков, Верди, Равел, Рахманинов, Чайковски и др. композитори.
Вярвате ли в бъдещо на България, въпреки разрухата сега?
Надявам се, че нация с толкова богата и хилядолетна история, ще намери в себе си сили като Барон Мюнхаузен да се самоизтегли от бездната на пошлостта и разрухата, които владеят днешното Отечество и ще настанат по-добри времена. Вярвам също така, че България ще си намери и истинските безкористни и мъдри народни водачи, които ще постигнат тази благородна цел.
ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ
НА ИВАН ЙОРДАНОВ ДИМИТРОВ – ГРАНИТСКИ
Иван Гранитски е роден на 24.12.1953 г. в София. Завършва журналистика в Софийски университет „Свети Климент Охридски“ (1979). Редактор и зам. главен редактор на вестник „Пулс” (1979 – 1985), зам. главен редактор на вестник „Литературен фронт” (1985 – 1991), главен редактор на списание „Черно и бяло” (1991 – 1992), директор на ИК „Христо Ботев” (1992 – 1995), Генерален директор на Българската национална телевизия (БНТ) – (1995 – 1996).
Гранитски е създател на издателство „Захарий Стоянов” (1997), главен редактор на списание „Везни”, което излиза от 1996 г., и директор на издателство „Гео Милев“.
Автор е на 40 книги – поезия, литературна критика, изкуствознание и публицистика, детска литература, между които: „Поезия и поетическо самосъзнание” (1982), „Марксовата полемика” (1984), „Време и художествени идеи” (1987), „Отвъден щурец” (1997), „Подземията на съня” (1998), „Кораб от светлина” (1999), „Горящият храст” (2001), „Отломъци” (2001), „Храм” (2001), „Преди да дойде Здрача” (на български и на английски език, 2002), „Архипелагът на думите” (2002), „Лятото на чакалите” (2003), „Атлантида” (2003), „Литература и национална съдба” (2004), „Луди водят слепи” (2004), „Пазар на роби с бюста на Волтер” (2004), „Партийните Тартюфи“ (2004), „Гьонсуратлъците на прехода“ (2008), „Критически етюди“ (2008), „Ловци на метафори“ (2008), „Противоречивият човек“ (2009), „Великата национална душа“ (2009), „Ловци на образи“ (2009), „Архипелаг“ (2009), „Бездна” (2009), „Митове и тупурдии“ (2010), „Слепци с очи“ (2010), „Политически комедианти“ (2010), „Щерна” (2011), „Начала“ (2012), „Тринакия“ (2013), „Гео Милев и трагиката на националната съдба“ (2014), „Пристан“ (2014), „Устие“ (2015), „Образ и метафора“ (2016), „Знаци на прехода“ (2016), „Гласът на тишината“ (2016), „Стрелата на времето“ (2017), „Зазоряване“ (2018), „Атлантида“ (2018), “Клепоушко“ (2019), „Крипта“ (2019), „Залмоксис“ (2019), „Идеи, образи и символи“ (2020), „Омайниче и бръмбазъче“ (2020), „Баща на вечността“ (2020).
За Иван Гранитски са писали български авторитети като: акад. Антон Дончев, проф. Исак Паси, Николай Хайтов, Любомир Левчев, Евтим Евтимов, Дамян Дамянов, проф. Иван Маразов, Стефан Продев, проф. Борислав Стоев, Леон Даниел, Дончо Цончев, Петър Анастасов, проф. Чавдар Добрев, Панко Анчев, Атанас Наковски, Стефан Чирпанлиев, Атанас Радойнов, Георги Цанков, Боян Ангелов, Деньо Денев, Таньо Клисуров, Петър Велчев, Димитър Танев, Лиляна Стефанова и др.
Доктор е на философските науки. Член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН).
Известният български творец има издадени стихосбирки в Република Сърбия и Република Македония, както и преведени творби на руски, чешки и полски, сръбски, английски и немски езици.
Иван Гранитски е носител на следните награди:
- Награда на Съюза на българските писатели СБП;
- Национална награда „Гео Милев“
- Национална литературна награда „Иван Нивянин“
- Национална награда за цялостен принос „Христо Г. Данов“
- Национална награда „Иван Вазов“,
- Национална литературна награда „Тодор Влайков“
- Почетен знак „Стефан Стамболов“ за лидерски принос в духовността и др.
- Национална литературна награда „Нешо Бончев“
- Национална награда за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков – Майстора“
- Национална литературна награда „Пеньо Пенев“
Член е на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, на Управителния съвет на Агенция „София-прес“, на много организации, участник в дарителски акции, водещ на културно-публицистично предаване по Българска свободна телевизия, меценат.